na srpskom, по български, на шопсћи

vaš baner

vaš baner

Вместо интервю: Никола Федя Андонов - ЖИВОТ НА СЦЕНАТА

8.10.18.

По повод  120 годишнина самодеен театър „Христо Ботев” Цариброд


                                                                                        "Преминават годинките.
Старото белее
а младото расте, цьфти,
за да остарее!"

                           - Любен Каравелов


Годината беше 1951. Бях ученик в тогавашния 6-ти клас на гимназията. Приготвяше се пиеса от група ученици и мен ме извикаха и ми казаха  че трябва да играя ролята на пияница. Не помня коя е била пиесата, нито писателя й, но помня че ми сложиха в джоба полупразна бутилка с червена лимонада и в диалог с партнъора да  изиграя ролята си.

И от тогава та до днес като че ли ме закьрмиха, и ми се струва че сьм бил по малко „театрално  пиянде”, вечния епизодист на Царибродския театър.



Като член на театъра``Христо Ботев`` за пръв пьт се появих през 1953. година.
      Рьководителя  на тогавашния театьр Истатко Станулов- „тате”  извика нас младите и ни каза: `` Деца, ни решимо пак да се правимо на але, а ви требе да ни помагате с игранье и поянье.``Тея ``але`` играеха в пиесата`` Селския боем``. Играеше целия тогавашен састав, а главната роля беше поверена на Илия – Ицо Попов, царибротския Омар Шариф, както по-късно го нарече моята учителка по руски език и журналистка Лилия Нейкова. И днес помня песента която Ицо пееше на любимата си.

След като отбих военната си повинност, отидох на работа в Ниш.
Директора и рьководителя на симфоничния оркестар д-р Илия Маринкович обяави конкурс за прием на певци и сформиране на опера. Явихме се на конкурса Ацо Бинчат и аз. Приеха ни като пьрви тенори в хора. Участвахме на много концерти в Ниш и останалите по-големи градове в  Сьрбия по случай на тогавашните дьржавни празници. За три сезона приготвихме оперите Риголето, Малката флорами и Травиата. Настьпи финансова криза и както много пьти до сега най-лесно се ськращават парите за културата. Операта се закри, остана само оркестьра.



Вьрнах се в Цариброд. Бях без работа, но пеех. На много концерти, които организираше Културния дом по повод различни празници участвах в нашия град на сцената сьс забавни и народни песни. Гостувах на студентския фестивал по покана на Мики Андреевич в Княжевац и Лесковац.

Кьм театьра се прикючих пак 1975г. когато Любиша Джорджевич реши да постави на нашата сцена `` Кощана`` .С ролята на Коштана Цеца Воинович стана на ред с най добрите сръбски актриси изиграли тази роля ,а тази постановка, съединение на глума ,музика, песни и игри изпълнени с горяща емоция, остана за дълго в спомените на театралните почитатели..                                                                     
                                                                                                                                                                           Следващите две пиеси бяха `` Снаха`` и `` Татул`` под рьководството на Слободан Николов - Тарас. В тях  имах завидни и хубави роли в текстовете на Георги Караславов. 

С `` Ивкова слава`` , поставена от Слободан Алексич, в която блестящи роли изиграха Делчо и Лида Панаотова, имахме турне по Сьрбия, но най-сполучлива беше изявата ни в СКЦ- Белград.
Моето истинско ангажиране в много следващи пиеси сьвпада с идването на Слободан Алексич в театьра и носителите на сегашния репертоар- Буцко, Делчо, Славчо, Сашо. И като артист и като постановчик Алексич оказа голямо влияние за повдигане на качеството и  репертоара на театьра. По това време, според думите на нашия приател и колега на сцената Момчило Андреевич – Моня,  в нашия град нямаше по – добьр  познавач и актьор на театралното изкуство от Слободан Алексич. Аз напьлно споделям неговото мнение и днес.
С ролята на Никита в `` Камак за под глава``, 1975г. на която режисьор беше Алексич,  станах носител на републиканска награда за сьпровождаща роля. За сжаление  от тази награда аз нямам нищо. Нито следа няма от нея. Не зная даже и в какво се сьстои тя.



Нямам намерение да  изреждам заглавията на пиесите в които сьм играл, защото са исписани в `` Светлините на димитровгратската сцена``. Но ще се опитам да пренеса мненията  и изказванията на някои видни дейци в сферата на театралното изкуство, свьрзани с някои от моите роли и анасабьла като цяло.

В Крушевац,  след изпьлнението на `` Мечка`` и `` Предложение`` от Чехов, Небойша Брадич каза че могат да ни завиждат  и по-големи,  дори и някои професионални театри и даде висока оценка на целия састав.

След играта ни в Белград на малката сцена на Народния  театьр, при мен дойде човек, който се представи като електроинжинер, любител на театьра и каза че не пропуска  нито едно представление в Народния театьр. Оказа се че е добьр познавач на театрално изкуство. За моята роля на Лука каза че сьм успял да пресьздам и духа и типичния образ на руския мужик.
Джоко Росич, сърбин,  с дългогодишно театрално и филмово изкуство в Блгария,  за играта ми в `` Кощана`` в София каза следното; `` Чудесно, прекрасно, аз искрено се радвам че постигнахте такьв голям успех честито на целия колектив, а и на вас лично за вашето изпьлнение . ``


Според думите на Слободан Алексич най-високата оценка за ролята ми Гьрклян в `` Кощана`` е дал Горан Султанович; `` Где га нађе Слобо, као да си га скинуо из неког од Фелинијевих филмова!``

Преди няколко години Лилия Нейкова написа очерк за моето активно и дьлгогодишно участие в работата на театьра. За мен това беше любезно и трогателно и аз искрено й благодарих.

Но  за сьжаление след това в мен остана една малка горчилка, защото никой от колегите ми на сцената не забеляза, нито отбеляза петдесетогодишната ми активност на сцената . Но с това аз не упреквам никого. Може би това за някои сьсвем е без значение. Та и времената бяха такива: война, бобардировки, мизерия , недоимак на много неща. Страхотно много имаше травми, болести, грижи. Хората бяха преокупирани сьс своите проблеми. Нямаше се време за другите. 
Помня когато подготвяхме `` Вражалец`` , беше  под вьпрос изпьлнението на пиесата заради недостиг на пари. За щастие , трудностите се преодолха и Царибродската публика се наслади на хумора на пиесата.

Достатьчни са ми в моята вече напреднала вьзраст спомените , игрите и песните заедно с членовете на театралния колектив. Като че ли все още чувам аплодисментите на публиката в София и Белград и в много други градове и селища в Сьрбия и Бьлгария. Но най-дълготрайни и  най-сърдечни и топли всякога бяха и останаха аплодисментите на нашите царибротчани.
Никога няма да забравя колегите си от сцената с които сьм най-много играл. От дамите ще спомена Нина Ранчева , Олгица Антова, Весна Николова, Павлина Михайлова, Лида Панайотова, а от мьжетеАнгел Бабараката, Моња Андреевич, Слободан Сотиров, Слободан Алексич, Буцко, Делчо , Сашо, Тошо Ташков и Славчо. В `` Големанов`` играх с Веца Крумова Петрова. От старата гарнитура тук са Деса Гигова и Лиляна Каменова. Играх и  с Колица Рангелова, божествения лик на една прекрасна жена и актриса. Беше в „Кощана” 1975. год. Нека ми простят останалите артисти които не споменавам, което не означава че по-малко ги уважавам и обичам.

След всичко казано до тук кьм края трябва да бьда искрен пред себе си.


Ще кажа че е имало период когато не сьм играел поради обективни причини. Две години прекарани в казармата , три години в Ниш и една в Пирот. А имаше и време когато за мен нямаше роля. Имахме артисти по-добри, по-кадърни и по-хубави, ако щете. Те с право заемаха местата си.

А за мен беше, и е  чест, че съм запознал или сътрудничил с такива личности вьв сферата на театьра каквито са  Истатко Станулов, Стоян Касалович, Любиша Джорджевич, композитора на чудесната елегия от моята младост `` Погреших само йедном`` - Стоян Андрич,  възпитаника на Виенската опера и академия д-р Илия Маринкович,  Бора Глигорович  режисьор от Белград, професор Слободан Николов- Тарас, Небойша  Брадич, за когото не е нужен никакьв коментар, защото е докоснал върховете в тази област.  А тук са и Стефан Методиев, Рашко Младенов, Христо Бойчев- изявени бьлгьрски деици. Но нека ми бьде позволено да изразя моето най-искрено признание че най-голямо влияние на сцената на мен е имал Кирил Ангелов, който остави дьлбока следа вьрху моята личност като артист. Но той не задьлжи само мен. Това стори с театьра ни, а и целия наш град.

Моята най-голяма радост все пак са децата . Най-младото поколение артисти които израснаха из детската школа на театьра и с които нашия град тепърва ще се гордее. На добьр час мили чеда на театьр `` Христо Ботев !``

И така започнах с песен моя живот на сцената през далечната 1953. година и завьрших с песен 2003. година в `` Балкански синдром`` на сцената в Тополовград.

В закючение пак ше цитирам Каравелов:

                                                                   „Нищо не е дьлготрайно,
                                                                     Нищо не е вечно,
                                                                     Само теглото е дьлго,
                                                                     Почти безконечно.”

                                                                                                           

Никола – Федя Андонов

Октомври
2005 год.

0 коментара:

Постави коментар

Podelite ovo:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 

Slike i fotografije

O gradu