na srpskom, по български, на шопсћи

vaš baner

vaš baner

Прилог РТС-а о Виртуелном музеју Цариброд

9.12.17.

Виртуелни музеј чува историју Димитровграда


Као и сви који су отишли из свог родног места и Марјан Миланов из Димитровграда воли да се сети времена које је провео у њему, али он то чини на један посебан начин. Марјан на интернету креира Виртуелни музеј Цариброд и за пет година постојања страница има више од 115 хиљада посета, а истоимена група на Фејсбуку више од 2.000 чланова.



Марјан Миланов предаје енглески језик у једној сеоској школи у околини Бабушнице, живи у Нишу, али је кроз Виртуелни музеј Цариброд у свом родном Димитровграду свакодневно.


Prilog o Virtuelnom muzeju Caribrod from Marjan Milanov on Vimeo.


  
"Група окупља људе који живе у Димитровграду, али и људе који су пореклом из Димитровграда или који само имају пријатеље, и они просто размењују нека своја сећања, носталгичне фотографије", каже Марјан Миланов, Виртуелни музеј Цариброд.

Страница осликава градић на самој српско-бугарској граници кроз историју, баш зато и на српском и бугарском језику, али и на дијалекту.

"Цариброд је на пут, одувек је бил, затова су кроз њега мињували цареви, председници, маршали, затова су војсће кроз њега мињувале и за њега ратувале, затова си је и името добил а покре путат кроз Цариброд је минула и пруга", каже Марјан.

Виртуелни музеј је често место размене носталгичних сећања, један од првих сарадника је и наш колега новинар РТС-а у Београду Слободан Алексић.

"Цариброд је са мном и кад сам тужан и кад сам весео, и кад сам онако свакодневан, он бане и удари са неком том својом енергијом коју не умем да објасним", каже Слободан Алексић, новинар РТС-а.

Много је познатих прича - нпр.о Паметнику - заједничкој спомен костурници српских и бугарских војника из рата 1885. године, али и мање познатих.

"Занимљив сет фотографија на који сам случајно наишао и истражио то је била посета репортера америчког часописа "Лифе" Димитровграду 1950. године, до целог тог сета фотографија сам дошао захваљујући кореспонденцији са једним човеком из Холандије који држи блог посвећен железници", каже Марјан.

"Има доста старих фотографија, старих докумената, чак и покушаја да се анализирају неке ствари на стручан или квазистручан начин, отвориле су се неке нове теме", каже Слободан Алексић.

Највише признање Димитровграда Марјан је добио након објављивања дигитална архиве новина штампаних после ослобођења од Турака, чији се оригинали чувају у Државној библиотеци у Софији. 

Припремили: Лидија Георгијев, Ана Божовић, Иван Стамболић и Иван Димитријевић

Петак, 24. нов. 2017.

Објављено ОВДЕ

29. новембар: Сећање једног пионира!

29.11.17.

Сечам се, ко јучера да беше!

Пош`л сам сабале у школу, раскопчан! Оно студ, дувка ветар, ама ја се неподавам. Идем све с големи кораци, не обрчам главу, гледам напред, с подигнут нос, ама с очи све време снимам лево-десно, да видим кој ме види, кој ме гледа.

На пола пут до школуту, закопча средњата дугметија, арне се смрзо. Ама ко видо да ми иде некој у сусрет, одма се разкопча пај – да ми се види кошуљата. Она бела, испеглана, л`шти се. Малко ми големшка, ама нема везе, и ја сам са голем. Четврти разред, значи најголем!



Заборави да ви кажем, дан`ска је 29. новембар. Голем празник је. Пош`л сам на приредбу у школу. Че примамо нови пионири. Не памтим баш ка ми станумо пионири, кроз маглу се сечам да ми некој четвртак врзује црвену мараму на шију, да си турам плаву капицу и трчим да најдем огледало да се видим. А тија големите, четвртаците, они ни се смеју, па се праве важни. А ја си мислим, ка ли че ми станемо најголеми пионири, тека да будемо важни. А оно те, мину време, станумо.



И са, студ-не студ, знаје се кво је пионир, па још у четврти разред. Никво закапчање! Да ми се види и кошуљата и марамата. И капата ми је на главуту. Не ми варди ушите, стануле су ми црвене ко марамата, ама нема везе, још малко и сам стигал.

У школуту много народ, сви дошли нас да виде. Добро, покре нас и прваците и другата деца. Ама ли смо ми са у четврти клас, ми че врзујемо мараме на тија малите и они ни мора слушају. Тека каже учитељица. Че има и друђи госје, из месну заједницу, из некве организације, општину… Убаво смо научили рециталат и песмицете. Вежбали смо свак д`н.



Е ђу учитељица ми ћимка, време је да се наредимо. Не могу више да ви пишем, че почиње представа, сабрал се народ.

   Прво Хеј, Словени…


пише: Марјан Миланов

објављено на порталу ФАР, 29. 11.2016.

Т`нћи и Дебели

25.11.17.

Това је успомена на једно време ка је Цариброд имал смисал за колективност, заједништво, солидарнос и ка су се Цариброџање много повече обичали него са. Повече су обичали и Цариброд него што га са обичају. Това је време на карневали, кермеси и зајдедничћи уранци за 1. мај. 



Ипак, нешто што га ја и у това време најодличувало била је утакмицата т`нћи и дебели. Ка је уведен тија адет не могу да знам, ама се сечам ка Пашата бранеше с`с престилку( да му не улезне кр`з нође) на старото игралиште за т`нћите и ко старога човека ка беше вечим селектор на екипуту си и ка даваше изјаве на Моњу, преко разглас на с`гашњото игралиште, које је у Моњину интерпретацију било Parc des Princes односно Парк принчева. Тешко ми је да ви објасним ква је това народна веселба била. Много године су се минуле и малко човеци може да замисле у чаршијуту барем иљадо припити и весели човека који се шале, кане се на по пијање, муају си цајпере, смеју се и с нетрпеније чекају ка че почне сеират, готови само за зезење и без примсал на злобу а камо ли случајно бој. Обикновено од к`м Ћерћеску малу прв се зададе Пашата на магаре заћитено с мушљак и врзану окол вратат шамију зејтинлијћу. Он седи ко прав паша и држи стовну с рећију, облечен у прописан дрес и три четвртне панаталоне с адидас копачће на нођете. Окол њега т`лпа деца, која се усћискују од смејање. Он ока. - Јелате бе , јелате, магарето не апе и не рита. Опитајте од светнуту водицу из стовнуту, малер да раскарамо. 


Ново Братство: Интервю с Марян Миланов

11.11.17.

Юбилей: Пет години на „Виртуален музей Цариброд“


Марян Миланов е професор по английски език по потекло от Димитровград, който живее и работи в Ниш. Хората предимно го свързват с блога и групата във Facebook „Виртуален музей Цариброд“, която на 25 октомври отбелязва юбилей от 5 години на съществуването и обединява всички онези, на които Цариброд им е в сърцето. „Виртуален музей Цариброд“ съхранява историята и културата на Цариброд, на известните му личности, на миналото, настоящето и бъдещето.
Как се роди идеята за формиране на този сайт?

„Виртуален музей Цариброд“ бе създаден като едно желание, една идея, един опит да се обединят на едно място всички онези вечни неща, които, когато не са прегазени от времето, са забравени от хората! Неща, които не познаваме или забравяме, а би трябвало да ги запазим за бъдещите поколения. На самото създаване на Виртуалния музей повлияха няколко неща. Всъщност на мен винаги ми беше приятно да слушам приказките на дядо ми за миналото, за живота, когато той е бил млад, за обичаите, събитията, за нашите предци... Аз често го записвах и бележих думите му. След това веднъж, когато бях на село, съвсем случайно в една дървена кутия намерих куп стари снимки, документи, поздравителни картички, писма, сметки... Прекарах дни и нощи, разглеждайки и четейки тези книжа. Някои от тях бяха добре запазени, а някои бяха изхабени и едвам четливи. Сред документите, които и сега пазя, беше разрешително за преминаване на границата от 1950 г., данъчна книжка от Кралството на СХС, лична карта от 1919 г., свидетелство за църковен брак от 1915 г., договор за покупко-продажба от 1899 г., както и военната книжка на моя пра пра дядо от 1893 г.! Имам и няколко турски тапии, които дядо ми беше намерил. Те са написани на арабски език и са от 1860-те години. Благодарение на интернет и определени контакти, успях да преведа някои от тях и да разбера за името на нашия предшественик, за когото и дядо ми не си спомняше. Бях очарован от самия факт, че всички тези неща са съхранявани с такава грижа и че са събирани и пазени в продължение на десетилетия, а някои дори и повече от 150 години. Невероятно е чувството да ги държиш в ръцете си и да си мислиш за това, кога са написани, кой ги е написал, за какво свидетелстват. За съжаление, освен избледелите букви, те остават само неми свидетели за всичко останало. Както и да е, аз научих много неща за своите предци и за родословното ми дърво, което допълнително ме заинтригува да проучавам историята, както на семейството ми, така и на целия край.


Веднъж, през 2012 г., моя приятел Марко Стоянович от Лесковац, който е сценарист на комикси и теоретик, ме попита дали искам да напиша текст за Мето Петров, който да бъде публикуван в рамките на специалното издание на нишкото списание „Градина“, посветено на авторите на комикси от Югоизточна Сърбия. Приех го с голямо удоволствие, хем защото обичам комиксите, хем защото става дума за велик царибродски художник, който, както и аз, е по потекло от Желюша и може да се каже, че сме съседи. За него бях чувал много неща, но исках да науча повече. Седнах пред компютъра, за да намеря в Google някои инфорнмации за Мето, и бях изненадан след като не успях да намеря почти нищо, или просто незначително малко данни, въпреки че се опитвах да търся, както на  сръбски, така и на български език. Разбира се, стигнах до текстове за Мето в старите издания на „Братство“, в рецензиите на някои книги и т.н., но самия факт, че в интернет за него нямаше нищо просто ме обезпокояваше. Всъщност за мен това беше непростимо! Ако в днешно време ви няма в интернет, тогава като че ли не съществувате. Дори и ако някой се интересува и иска да научи за Мето, или за други хора и събития от нашия край, едва ли ще рови по архивите на „Братство“ или ще тършува в някоя библиотека. Просто ще се откаже. Исках да променя това нещо! Тогава не знаех как и в каква форма трябва да го направя, но постоянно мислих върху идеята. Спомних си за моята колекция от стари снимки и документи и си помислих, че всеки от нас има някъде в някой албум или в чекмедже някоя стара снимка, някой документ, който би искал да сподели с други. И така се роди идеята за създаване на блога „Виртуален музей Цариброд“, чрез който да извадим старите снимки от чекмеджета, спомените, старите хора и др. и да създадем съвместна онлайн колекция, която ще оставим на бъдещите поколения. Facebook групата бе естественото следствие на нещата, като най-лесния и най-бърз начин да се разшири тази идея. Останалото, както казват, е история! Пет години по-късно блогът има 113 000 посещения, което за един блог с местен характер е отличен успех, поне според мен! Над 85 статии и разкази, някои от които би били забравени, а някои може би никога не би могли да бъдат разказани. Над 1960 членове на групата във Facebook, безброй прекрасни снимки, коментари, създадени приятелства. Особено съм доволен, че ВМЦ успя да събере това, което аз наричам "Царибродска диаспора". Значи ВМЦ не е само за  хората, които живеят в Цариброд, или са родени в него, а живеят някъде другаде (примерно аз), но да събужда носталгия и да обединява онези, които имат корени от Царибродския край, или поне само приятели от нашия край. 

Uspešna fudbalska priča profesora Aleksandra Mileva!

2.11.17.

U tekstu pod nazivom "Hvala Vam, profesore" koji je Sportski Žurnal objavio 8. septembra 2016. predstavljen je život i rad profesora Aleksandra Mileva, dimitrovgrađanina koji je svoj radni vek proveo u Aleksandrovcu. Teskt prenosimo u celosti, zahvaljujući njegovom sinu Vladimiru.



Ako su, možda, drugi zaboravili, ili iz nekih razloga propustili da kažu, što kod nas nije retkost, nisu zaboravili oni najvažniji – njegovi učenici „Profesore, hvala vam“. Sa tim se danas, duboko u sebi, rve profesor Aleksandar Milev čovek koji je čitav radni vek, četrdeset godina proveo u Aleksandrovcu mireći suprotnosti, od vizionara do praktičara, nikada se ne umorivši od davanja sportu, fudbalu posebno. Zato granice u svojoj profesiji i nije tražio, služio je sportu bez izuzetka.

   Pomalo setno, ali i ponosito, ovih dana, prebira po sećanju. Sa svojom savešću se nikada nije pogađao niti trgovao. I zato može, bez izuzetka, da pogleda u prošlost iako je stalno zagledan u budućnost. Brojke i datumi možda nešto i prikriju, ali mnogo toga i kažu, a Aleksandar Milev mnogo toga ima da kaže, zajedno sa svojim učenicima.

Profesor Milev sa sinom Vladimirom

Došao je u vinorodnu Župu iz dalekog Dimitrovgrada. Čovek i vreme, ruku pod ruku, i tako decenijama, do danas. Fakultetsku diplomu stekao je na Univerzitetu u Sofiji, gde je igrao fudbal u Akademiku i Lokomotivi, bio član Univerzitetske reprezentacije Bugarske. Kao gimnazijalac nosio dres Balkanskog i Radničkog iz Pirota, a potom obreo se u Župi. Mladi profesor pun entuzijazma započinje, po mnogo čemu, borbu sa vetrenjačama.

– Ništa ne bih menjao, pored svoje porodice, najviše volim svoje đake i moj Dimitrovgrad, volim i Aleksandrovac. Brus ne pominje svestan one nepisane „Odakle ti je žena odakle si i ti“. Smeje se na moju opasku, pa nastavlja.

Podelite ovo:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 

Slike i fotografije

O gradu