na srpskom, по български, на шопсћи

vaš baner

vaš baner

Ново Братство: Интервю с Марян Миланов

11.11.17.

Юбилей: Пет години на „Виртуален музей Цариброд“


Марян Миланов е професор по английски език по потекло от Димитровград, който живее и работи в Ниш. Хората предимно го свързват с блога и групата във Facebook „Виртуален музей Цариброд“, която на 25 октомври отбелязва юбилей от 5 години на съществуването и обединява всички онези, на които Цариброд им е в сърцето. „Виртуален музей Цариброд“ съхранява историята и културата на Цариброд, на известните му личности, на миналото, настоящето и бъдещето.
Как се роди идеята за формиране на този сайт?

„Виртуален музей Цариброд“ бе създаден като едно желание, една идея, един опит да се обединят на едно място всички онези вечни неща, които, когато не са прегазени от времето, са забравени от хората! Неща, които не познаваме или забравяме, а би трябвало да ги запазим за бъдещите поколения. На самото създаване на Виртуалния музей повлияха няколко неща. Всъщност на мен винаги ми беше приятно да слушам приказките на дядо ми за миналото, за живота, когато той е бил млад, за обичаите, събитията, за нашите предци... Аз често го записвах и бележих думите му. След това веднъж, когато бях на село, съвсем случайно в една дървена кутия намерих куп стари снимки, документи, поздравителни картички, писма, сметки... Прекарах дни и нощи, разглеждайки и четейки тези книжа. Някои от тях бяха добре запазени, а някои бяха изхабени и едвам четливи. Сред документите, които и сега пазя, беше разрешително за преминаване на границата от 1950 г., данъчна книжка от Кралството на СХС, лична карта от 1919 г., свидетелство за църковен брак от 1915 г., договор за покупко-продажба от 1899 г., както и военната книжка на моя пра пра дядо от 1893 г.! Имам и няколко турски тапии, които дядо ми беше намерил. Те са написани на арабски език и са от 1860-те години. Благодарение на интернет и определени контакти, успях да преведа някои от тях и да разбера за името на нашия предшественик, за когото и дядо ми не си спомняше. Бях очарован от самия факт, че всички тези неща са съхранявани с такава грижа и че са събирани и пазени в продължение на десетилетия, а някои дори и повече от 150 години. Невероятно е чувството да ги държиш в ръцете си и да си мислиш за това, кога са написани, кой ги е написал, за какво свидетелстват. За съжаление, освен избледелите букви, те остават само неми свидетели за всичко останало. Както и да е, аз научих много неща за своите предци и за родословното ми дърво, което допълнително ме заинтригува да проучавам историята, както на семейството ми, така и на целия край.


Веднъж, през 2012 г., моя приятел Марко Стоянович от Лесковац, който е сценарист на комикси и теоретик, ме попита дали искам да напиша текст за Мето Петров, който да бъде публикуван в рамките на специалното издание на нишкото списание „Градина“, посветено на авторите на комикси от Югоизточна Сърбия. Приех го с голямо удоволствие, хем защото обичам комиксите, хем защото става дума за велик царибродски художник, който, както и аз, е по потекло от Желюша и може да се каже, че сме съседи. За него бях чувал много неща, но исках да науча повече. Седнах пред компютъра, за да намеря в Google някои инфорнмации за Мето, и бях изненадан след като не успях да намеря почти нищо, или просто незначително малко данни, въпреки че се опитвах да търся, както на  сръбски, така и на български език. Разбира се, стигнах до текстове за Мето в старите издания на „Братство“, в рецензиите на някои книги и т.н., но самия факт, че в интернет за него нямаше нищо просто ме обезпокояваше. Всъщност за мен това беше непростимо! Ако в днешно време ви няма в интернет, тогава като че ли не съществувате. Дори и ако някой се интересува и иска да научи за Мето, или за други хора и събития от нашия край, едва ли ще рови по архивите на „Братство“ или ще тършува в някоя библиотека. Просто ще се откаже. Исках да променя това нещо! Тогава не знаех как и в каква форма трябва да го направя, но постоянно мислих върху идеята. Спомних си за моята колекция от стари снимки и документи и си помислих, че всеки от нас има някъде в някой албум или в чекмедже някоя стара снимка, някой документ, който би искал да сподели с други. И така се роди идеята за създаване на блога „Виртуален музей Цариброд“, чрез който да извадим старите снимки от чекмеджета, спомените, старите хора и др. и да създадем съвместна онлайн колекция, която ще оставим на бъдещите поколения. Facebook групата бе естественото следствие на нещата, като най-лесния и най-бърз начин да се разшири тази идея. Останалото, както казват, е история! Пет години по-късно блогът има 113 000 посещения, което за един блог с местен характер е отличен успех, поне според мен! Над 85 статии и разкази, някои от които би били забравени, а някои може би никога не би могли да бъдат разказани. Над 1960 членове на групата във Facebook, безброй прекрасни снимки, коментари, създадени приятелства. Особено съм доволен, че ВМЦ успя да събере това, което аз наричам "Царибродска диаспора". Значи ВМЦ не е само за  хората, които живеят в Цариброд, или са родени в него, а живеят някъде другаде (примерно аз), но да събужда носталгия и да обединява онези, които имат корени от Царибродския край, или поне само приятели от нашия край. 

Uspešna fudbalska priča profesora Aleksandara Mileva!

2.11.17.

U tekstu pod nazivom "Hvala Vam, profesore" koji je Sportski Žurnal objavio 8. septembra 2016. predstavljen je život i rad profesora Aleksandra Mileva, dimitrovgrađanina koji je svoj radni vek proveo u Aleksandrovcu. Teskt prenosimo u celosti, zahvaljujući njegovom sinu Vladimiru.



Ako su, možda, drugi zaboravili, ili iz nekih razloga propustili da kažu, što kod nas nije retkost, nisu zaboravili oni najvažniji – njegovi učenici „Profesore, hvala vam“. Sa tim se danas, duboko u sebi, rve profesor Aleksandar Milev čovek koji je čitav radni vek, četrdeset godina proveo u Aleksandrovcu mireći suprotnosti, od vizionara do praktičara, nikada se ne umorivši od davanja sportu, fudbalu posebno. Zato granice u svojoj profesiji i nije tražio, služio je sportu bez izuzetka.

   Pomalo setno, ali i ponosito, ovih dana, prebira po sećanju. Sa svojom savešću se nikada nije pogađao niti trgovao. I zato može, bez izuzetka, da pogleda u prošlost iako je stalno zagledan u budućnost. Brojke i datumi možda nešto i prikriju, ali mnogo toga i kažu, a Aleksandar Milev mnogo toga ima da kaže, zajedno sa svojim učenicima.

Profesor Milev sa sinom Vladimirom

Došao je u vinorodnu Župu iz dalekog Dimitrovgrada. Čovek i vreme, ruku pod ruku, i tako decenijama, do danas. Fakultetsku diplomu stekao je na Univerzitetu u Sofiji, gde je igrao fudbal u Akademiku i Lokomotivi, bio član Univerzitetske reprezentacije Bugarske. Kao gimnazijalac nosio dres Balkanskog i Radničkog iz Pirota, a potom obreo se u Župi. Mladi profesor pun entuzijazma započinje, po mnogo čemu, borbu sa vetrenjačama.

– Ništa ne bih menjao, pored svoje porodice, najviše volim svoje đake i moj Dimitrovgrad, volim i Aleksandrovac. Brus ne pominje svestan one nepisane „Odakle ti je žena odakle si i ti“. Smeje se na moju opasku, pa nastavlja.

Priča o Momčilu!

29.10.17.

Momčila znam od prvih školskih dana. Istog dana su nas upisali u školu. Njega doveo otac, a mene majka. Držimo se, tako, za ruku roditelja i gledamo jedan u drugog. I , od tog dana, postanemo nerazdvojni drugovi i dobri prijatelji. Prolazilo vreme. Mi odrasli, zamomčili se, jurimo devojke, pravimo kojekekve gluposti, planove. 

Tog leta 75´ dogovaramo se nas dvojica da zajedno idemo na more. Makarska rivijera. Podgora. Hoće, moj drug Momčilo, da to bude u julu. Ja mu kažem da za to nema šanse. U julu ja svake godine idem u selo, u Petrlaš. On kaže:“ Pa šta? Preskoči ovaj put.“ Ma ne dolazi u obzir, kažem ja. Ja jedva čekam juli. 

Tada se u selu praznuje 4.juli – Dan borca u Jugoslaviji. (Takvo vreme bilo, praznovali se državni praznici, kao da su crkveni.) Peku se jagnjići, kuvaju janije, mesi hleb, pravi banica, zeljanik, tikvenik, iznosi sir, toči rakija i hladi pivo. Ali nije naročita posebnost, to što se jede i pije, već to što tada bude puno ljudi i svi su razdragani. Iz svih krajeva Jugoslavije i sveta tog dana se sjati narod. Svaki domaćin ima goste. Svi svečano obučeni. Obrijani. Bake zabradile nove šamije. Kad zahladi, izađu „na sred selo“. A tamo svira muzika. Najčešće smilovčanje. Trubači. Kolo jedan započne, drugi završi. Digla se prašina. Deca trče, igraju se, galame. Ide cika i vriska. A u domu, u velikoj sali, „ozbiljna predstava“ – filmska projekcija. Dođe kinooperator iz „Caribroda“ i namesti aparaturu, razapne platno i eto ti bioskopa. Najčešće bude neki ratni film. Npr. „Kozara“ ili „Neretva“. Osobenost ovog bioskopa je što si od kuće morao da poneseš stoličicu na kojoj ćeš sedeti dok gledaš film! 

Tog dana se i mi mladi skupljamo. A baš smo dobro i složno društvo bili! Najviše je dolazilo iz Bora. Pa onda mi iz drugih gradova. Dočekivali su nas „domaći“ omladinci: Mitko, Ratko, Stevča... Otpraznujemo „Dan ustanka“, pa onda započnemo jednomesečno „praznovanje“ rada i drugarstva. Jer svako od nas je došao kod rođaka. Babe i dede, stričeva i stina, tetaka... Tim ljudima je trebala pomoć u radu i mi smo im je pružali. A kad se dan završi onda dođe vreme za naše druženje. Okupljamo se u zadružnom domu. Mi u maloj sali, a pred Petkovom prodavnicom domaćini. Piju pivo i brinu svakodnevne brige. Tamo gde smo mi, žamor i smeh. Priča se i prepričava protekli dan. Prave planovi za sutra. Mitko obezbedio gramofon i ploče. Bijelo dugme, Tom Džons, Leo Martin, Demis Rusos... Započinje igranka. Pogasese se svetla. Plešemo.

„Hoćeš to da propustim?“, pitam ja mog druga Momčila, a on kaže:„Taman posla! Nego, idem i ja s tobom. Da i meni bude lepo.“ I tako, počeo juli, drugi je bio, kad smo krenuli i mi. Putovali smo vozom. Neki noćni polazak. Ujutru stigli u Dimitrovgrad, a moj drug u čudu. Ko da je došao u drugu zemlju, na drugu planetu. Sluša ljude kako govore i ništa ne razume. Polako, kažem ja, razumećeš. 

Книга: Приказките на Бата Паса

7.10.17.

Драги Марјане, 

Захваљујемо се за Ваше интересовање за Бата Пасину књигу и Ваша занимљива питања. Веома ценимо Ваш блог и сматрамо да је прави медијум за представљање дела инспирисаних царибродским духом, специфичним начином мишљења и јединственим царибродским сентиментом. 

"Приказките на Бата Паса" су збирка прича на којој је аутор проф. др Спас Сотиров, алиас Бата Паса, радио последњих година свог живота. Неке од прича су замишљене, састављене и делимично објављиване и раније, али је њихово додатно промишљање, обликовање и повезивање у јединствени циклус, упркос широком спектру тема и жанровској разнородности, било и остало до последњег часа ауторова горућа жеља.  


Бата Паса је бележио своје мисли неуморно. Памтимо га са оловком у руци, зароњеног у књиге и белешке. Писао је и дању и ноћу, и срећан и тужан, и здрав и болестан. Код куће, у јавном превозу, у болници. Игнорисао је болест трудећи се упорно око својих списа чак и онда кад је сваки такав надљудски напор изгледао бесмислен. Сведоци смо да му је та упорност и посвећеност продужила живот мимо свих медицинских прогноза. 

Иза Бата Пасе остале су у белешкама његове фантастичне оригиналне приче. Неке од њих довршене, неке скоро довршене, а неке само прибележене на безбројним папирићима као појединачне мисли чији је редослед тек требало одгонетнути. Тај најзахтевнији део реконструкције дела стрпљиво и предано је испунила супруга Радка Вецкова Сотирова. 

Радећи на завршном обликовању дела, схватили смо да Бата Пасине белешке у рукопису најбоље могу да украсе омот књиге, а да Бата Пасин неформални портрет на полеђини књиге најбоље одражава његов витални карактер. 

Дубоко смо захвални свима који су уложили свој труд, доброту, подршку и креативност у процесу објављивања Бата Пасиног завршног опуса. Изнад свега хвала поштованим Григору и Ани Станчев и Елизабети Георгиевој. Такође захваљујемо на лепим коментарима свим драгим читаоцима које су Бата Пасине приче још једном подсетиле на питому лепоту и дивљу чудесност драгог нам родног краја. 

С поштовањем, 

Бата Пасини, 
Ерма Сотирова, Иван Божичевић, Мавро Божичевић


от книгата:

КРИПТОГРАМА


Още първия път, когато прочетох Библията – особено последния отдел, Откровението или Апокалипсиса – се сблъсках с честото повторение на числото седем. Същото се случи и когато прелистих няколко апокрифни четива, а и когато се запознах със становищата на няколко древни религии. Наскоро узнах защо. В християнската религия числото седем се тачи като свещено, най-почитано число.

Бройката седем ми се втълпи в мозъка, даже я взех и за ориентир на моето поведение. Така реших седем години да мълча и щом срокът измине да проговоря с облъкчение за перипетиите, които превалих в своеобразната черна дупка на царибродските гробища. Не става дума за гробна яма или ласцивна метафора. Хокинг твърди, черните дупки са космически явления. Там представляват бездни, които подобно на водовъртежи неумолимо и безвъзвратно захващат и всмукват всичко попаднало във витлата им.

Дори и невесимите мисли, отправени към тях не се връщат обратно. Черните дупки ги пленяват навеки и така опразват мозъците и спъват напредъка на космологията. Това е причината, че за същината на черните дупки науката тъпче в... черна дупка. В тоя смисъл и отвъдният свят е черна дупка. Никой, който се е подлъгал да замине там, не е успял да се обре назад. Освен няколко изключения, напълно непроверени, дирижирани от небесните сили.

Изглежда, че всяка тайна, мистерия, гатанка  приличат на черна дупка. Моята черна дупка не е трудно да се намери в средата на Царибродското гробище. А то не е като други гробни места, но е чудо от гробно селище (настамба). Заяхало заоблените плещи на малък рът, направо забит в селищната тъкан на градчето над Асенова падина, гробището надвисява околните махали – Чуйпетъл и Черкеска. Покойниците са удостоени с преимущество, на което колегите от околните мъртвашки селища им завиждат. Отгоре, сякаш на табло почиващите следят как протича ежедневието в градчето, гъмженето на жителите, съседските пикантерии, детските гоненици и криеници. При устройване на футболни мачове от игрището, допираха ту възторжени избухи „Браво! Опалааа!“, ту негодуване зарад съдийските наказания, отделно дуспи и „Ууууу!“



От тия провиквания по-привлекателни бяха звуковите орнаменти на най-талантливите махленски петли. Те удовлетворяваха и на най-взискателната гробищна публика. Наслаждаваха се! Наслаждаваха се до последното им прощално кукурикане, а сетне коментираха: „Концерт-майстора Петлюрко май зави като утихна?!“, „Готово, рикна и белкантото Перча!“, „Цвърц, май и Горча, верният колоратур, оконча кариерата“, „Би що би и с маестрото Джуна!“

Прикаска: Уврел се, ко кацар у чвор!

26.9.17.

Са великим задовољством и пажњом пратим објаве у "Виртуелном музеју Цариброд". Рођен сам у Димитровграду, али у њему нисам никад живео. Многе летње распусте проводио сам у Петрлашу, код бабе и деде, а у Цариброд долазио петком. Зато многе цариброџање не знам, али их опет знам поприлично.

Овога пута, као мој прилог поставци "Виртуелног музеја Цариброд" желим да приложим "прикаску" моје баба Ђерманке, коју је она 1992.год. испричала "у перо" чика Бори Јовановићу из Чинигловци (који је у Пироту био знан као Бора "Мутан белег"), а коју је он, заједно са другим причама, објавио те године у књизи под насловом "БАБИНЕ ПРИКАЗНИЦЕ"

Слободан Киров


"Уврел се, ко кацар у чвор“

                       
                          При некога мајстора, кацара, дојде једн човек и тржил да му овија напраји кацу за зеље. Кацарат га испитал: ћиква да буде, колкава да буде и рекл му цену. Овија се мрштил, па тражил да му напраји за помалко паре, и тека, у празну орату, задржал мајсторатога подлго време. На крај се погодили и овија чивијар си отишл.

                          Ка си човекат отишл, мајсторат узел да му праји кацуту, и све си у себе мислејал ћико да превари човекатога. На крај му напрајил кацуту, ама, те, по ретачку, па поручил на човекатога да дојде, да си прибере кацуту.

                          Овија дошл, платил на мајсторатога и откарал си кацуту дома.Ка стигал дома, он ђу стурил и почел да тура зеље у њу, и да сипује воду. Али кацата нићико нестела да држи воду! Све што он сипе воду, она истече!

                          И тека, после једно два дни, ка ништо неје могл да напраји сас зељето, он натовари кацуту на воловса кола и врне ђу при кацаратога, па срдито, још оди вратата почне да ока на мајсторатога: „Ћикво си ми, бре, мајсторе, напрајил!? Това неје каца! Ни воду не може да држи!!“. И још много му нешто рекл!

                         А мајсторат че му, тегај, рече: „Немој, приће, да се љутиш на мене. Ћикво си тражил, теквова сам ти напрајил. Ти си ми тражил да ти напрајим кацу за зеље, а за воду да држи, неје била ората!“.

                         И човекат се тгај лупнул по чело и видел дека је погрешил, па доплатил на кацаратога те му, овија, препрајил кацуту да држи и воду.

                         И за това има реч: СТИСНУТ  ДВАПУТИ  ПЛАЧА

Podelite ovo:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 

Slike i fotografije

O gradu