na srpskom, по български, на шопсћи

vaš baner

vaš baner

Прикаска: Роска – последња радос'

19.2.17.

(прва награда на конкурсу 
’Најбоља кратка прича Пирота 2017’
 на осамнаестом Салону књиге и графике
 у организацији Дома културе - Пирот)


Помагам маћу ми кол'ко могу ама не могу ни ја све сама. Недостизам. Растрзамо се и ја и брат ми и једва ју крпимо. Остала сама, башта ми умре без пензију четирес дьна пре него ми син даде прво унуче. Остарела, цел' живот у работу по њиве провела. Две крошњице на кобилку на једно раме а матичка на друго па до пладне на њиву. Копа, сади, прска, плеви, загрта… Оној што никне, роди и узреје, она га носи на пазарни дьн у суботу, у Пирот на пијац, да га продаде ако мож'. Оној што продаде-продаде, узне некоју парицу, збере кво неје продала у крошњицу па си отиде код сина Мићу, брата ми, без нође остал у тријес' године. Оче да му даде малко оди пазарат, да помогне на њег' и децата. Брат ми почне да се љути, знаје дека она нема дома ни за брашно. Једва ју натера да си врне парете, да си купи за кућу нешто. Донесе му она и сув пипер и васуљ и лук и компири, кво одом довати и кво има. Даде на његовити и оној кво неје продала. А ја кад отидем при брата ми, он ми испрати некој динар за бабичкуту. Тека се они рашетују сас паре на а там' а на вам'.

Узне она парете и знаје оди куга су ал' ћути. Сас мокре очи ћути. Некол'ко пута сам ју видела да вика, ама текво викање само сам код њу затицала. Мокре вој очи, без и једьн глас и само је клела да си што пре умре, да си не гледа сина у колица како животује живот без нође.

Славиша и баба Роска

Са су је свалиле године. Остарела, нема снагу по пут да оди. Не мож' више у њиве, да сеца, да работи. 'Тела би она ама не може. Ослабела арне, болештине ју налегле. Одавно има како неје добро сас желудац, пије тија шампони, не једе ништа, докарала га на тријес ћила сас све кревет. Тьнка како травица. Ветар дува кроз њу, изветрела вој снага, само шупља коска. Црна марама на белу косу; модра-црна кошуљка; шарено јелече; широка, на фалте, црна тешка сукња сас црну престилку; оди вьлну црне чарапе и црни опьнци на нође – теква је била, мислим се, цел' живот. Све у црно, незацрнила се никада. И имала је једно црно капуче за зиму. Увек на нафталин и дуње мирисало, толко га чувала. Пусте паре, никако да се сврну у кућу. А требе се дом држи, да се једе, да се плати струја за две сијалице, порез на једну собу… мани, мани. Паре требају а нема се.

Гледам по комшилук, има једьн који цел' живот неје работу ванул у руће и цел живот пројде у ладовину поди баграњето на Врницу. Матичку је држал само када је копал глисте и коњештипи по ђубрето за пецање. Живот се наживе по Нишаву у рибе сас сркме и динамит а са добил социјалну помоћ. Море, ветар ти и државу и закон, а ми кви смо?! Па и ми смо човеци!

Решим се ја, надигнем се па у Пирот, у социјално. Од врата до врата, од шалтер до шалтер. Море, мислим се, неч ме врнете и зајебавате сас ваша каветија и оратења позад шалтери него че ми речете кво ми све требе да зберем за социјално. Рекоше ми они, разбра ји колко ји разбра а они ми и написаше по артије кво све требе. Ја се врну у село па право при маћу ми. 
- Де седни, да те опрајим на работу.

Тека и тека, това и това, тува и тува, па да збереш артијете и да се оправљаш за социјално. Тека и напраји, збра кво вој реко, предадомо там куде мен' рекоше. Мину се малко време, на маћу ми дојде решење из социјално за парете. 

Кладенац

7.2.17.

На кладенац не извире само вода - извире живот! У свако село, негде и у сваку малу је имало или има кладенац на који је народ сврчал да се водицу напије, да се малко омије, да понесе да се послуша, да си градину наваџује, ка је суша.

На пут од Цариброд к'мто Поганово мињувало се преко Планиницу.  На самијат пут, на улаз у Планиницу је Реџина мала. Там, на 15-20 крачће од путат, у ладовину поди сливете, цел век наоди се, у тија крај, чувени кладенац. Кој год је мињувал по тија пут, сврчал је да се там одмори и напије воду оди њега. 

Кладенац у Реџину малу, Планиница

За историју на тија кладенац оратил ми је мој покојни деда Лаца (Владимир Трифунов).

"Мој деда Станоја буде рањен у Први светсћи рат и заробе га Бугаре. Олече га они у заробљеништво и че си га пуштају дома. Он прати глас на бабу дека че си додје, ама да нема да мињује границуту и да баба мине одовам. (пра)Деда Трифун је тува имал имање и деда Станоја реши тува да се насели. Он че остане овамо, а деда Зарко (брат му) че остане тамо. Док си деда још неје бил дошл, баба сакала да насади сливу. Ископала рупу, ама било много калиште и она га мане, па насади на друго место. Ка на јутре дн, оно се почела зајезерује вода у рупуту. Баба ђу не затрупувала, оставила ђу тека. Деда ка се врнул, ископа кладенацат, па га озида, па га поклопи. Баба си испод пут направи градину. И тека, ни смо си се свите слушали од тија кладенац, ем народ дооди тува, пут, Поганово, Драговита, Петачинци, Јасенов Дел,… све је тува мињувало, сви сврну да пију воду, одмарају…

Тове је било негде 1916-ту годин. И кладенацат никига неје прес'нул, е га, скоро 100 године… дешавало се да има године ка не отича, ама никига неје прес'нул. Ја и чича Ђера смо га неколко пута чистили од жабрње, а Мирча га беше све средил и озидал преди 15-20 године."

-забележио Марјан Миланов


КЛАДЕНЕЦ

Уморен, стар, болен, сломен,
за живот съм почти неспособен.
Но пожелах…
От водата ти да се напия,
лицето си с нея да умия
от мирис на треви да се опия.
Махнах с ръка на всичко, останах сам
с красотата на този пролетен ден навън.
Заредиха се картини от живота ми като насън…

Ето ме като дете с тояжка в ръка…
А родителската повеля е неоспорима:
„Кравите да пасеш, че чака ни дълга зима!”
Първите дни из шубраците ми бяха тежък товар,
но после у теб и водата познах верен другар.
Докато за говедата свежа паша открих,
първата си играчка от суха острица сглобих:
Две пръчки с преплетени между тях треви.
И колко ли пъти през шарени камъни и мътни вълни,
дълго съм чакал водата ти да се избистри…
Често се връщат при теб моите мисли. 

После заминах да уча в града…
А когато след години се завърнах,
дори слива около теб не зърнах,
нито сухата ожулена гранка,
на която окачвах торбата с храна.

Къде ли не животът ме води.
Често се питах:
Приятелю, дали има кой да те споходи?
Дали някой с водата ти иска да се подкрепи?
Дали сяда да отдъхне и душата си да отмори?
Дали твоята вода все така ромоли?
Често и в сънищата си към теб пътувам,
и че толкова рядко сме заедно се срамувам.

А после ми олеква, виждам и друг път: 
нали не с мен започва и свършва светът!
Мнозина преди мен, а сигурно и след това,
с радост жажда си ще утоляват с твоята вода.
Богатството ни е това –  от чистата земя водата.
Заради това и често са ни отнемали свободата!

Сега вече мога и умра.
Нека Бог, тук до теб, вземе грешната ми душа.
Но те моля, само крепи изстрадалия ни народ!
Ти си единственото му спасение от глад и суша.

И моите предци  сега те гледат от Небесата.
Моля се Богу и това е моят завет:
Всеки човек с водата си да подкрепиш!
Дай боже и на правнуците ми децата!

Братислав Петрович - Браца, 
Бела Паланка
Превод от сръбски: Таня Попова

Podelite ovo:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 

Slike i fotografije

O gradu