Кладенац

На кладенац не извире само вода - извире живот! У свако село, негде и у сваку малу је имало или има кладенац на који је народ сврчал да се водицу напије, да се малко омије, да понесе да се послуша, да си градину наваџује, ка је суша.

На пут од Цариброд к'мто Поганово мињувало се преко Планиницу.  На самијат пут, на улаз у Планиницу је Реџина мала. Там, на 15-20 крачће од путат, у ладовину поди сливете, цел век наоди се, у тија крај, чувени кладенац. Кој год је мињувал по тија пут, сврчал је да се там одмори и напије воду оди њега. 

Кладенац у Реџину малу, Планиница

За историју на тија кладенац оратил ми је мој покојни деда Лаца (Владимир Трифунов).

"Мој деда Станоја буде рањен у Први светсћи рат и заробе га Бугаре. Олече га они у заробљеништво и че си га пуштају дома. Он прати глас на бабу дека че си додје, ама да нема да мињује границуту и да баба мине одовам. (пра)Деда Трифун је тува имал имање и деда Станоја реши тува да се насели. Он че остане овамо, а деда Зарко (брат му) че остане тамо. Док си деда још неје бил дошл, баба сакала да насади сливу. Ископала рупу, ама било много калиште и она га мане, па насади на друго место. Ка на јутре дн, оно се почела зајезерује вода у рупуту. Баба ђу не затрупувала, оставила ђу тека. Деда ка се врнул, ископа кладенацат, па га озида, па га поклопи. Баба си испод пут направи градину. И тека, ни смо си се свите слушали од тија кладенац, ем народ дооди тува, пут, Поганово, Драговита, Петачинци, Јасенов Дел,… све је тува мињувало, сви сврну да пију воду, одмарају…

Тове је било негде 1916-ту годин. И кладенацат никига неје прес'нул, е га, скоро 100 године… дешавало се да има године ка не отича, ама никига неје прес'нул. Ја и чича Ђера смо га неколко пута чистили од жабрње, а Мирча га беше све средил и озидал преди 15-20 године."

-забележио Марјан Миланов

КЛАДЕНЕЦ

Уморен, стар, болен, сломен,

за живот съм почти неспособен.

Но пожелах…

От водата ти да се напия,

лицето си с нея да умия

от мирис на треви да се опия.

Махнах с ръка на всичко, останах сам

с красотата на този пролетен ден навън.

Заредиха се картини от живота ми като насън…

Ето ме като дете с тояжка в ръка…

А родителската повеля е неоспорима:

„Кравите да пасеш, че чака ни дълга зима!”

Първите дни из шубраците ми бяха тежък товар,

но после у теб и водата познах верен другар.

Докато за говедата свежа паша открих,

първата си играчка от суха острица сглобих:

Две пръчки с преплетени между тях треви.

И колко ли пъти през шарени камъни и мътни вълни,

дълго съм чакал водата ти да се избистри…

Често се връщат при теб моите мисли. 

После заминах да уча в града…

А когато след години се завърнах,

дори слива около теб не зърнах,

нито сухата ожулена гранка,

на която окачвах торбата с храна.

Къде ли не животът ме води.

Често се питах:

Приятелю, дали има кой да те споходи?

Дали някой с водата ти иска да се подкрепи?

Дали сяда да отдъхне и душата си да отмори?

Дали твоята вода все така ромоли?

Често и в сънищата си към теб пътувам,

и че толкова рядко сме заедно се срамувам.

А после ми олеква, виждам и друг път: 

нали не с мен започва и свършва светът!

Мнозина преди мен, а сигурно и след това,

с радост жажда си ще утоляват с твоята вода.

Богатството ни е това –  от чистата земя водата.

Заради това и често са ни отнемали свободата!

Сега вече мога и умра.

Нека Бог, тук до теб, вземе грешната ми душа.

Но те моля, само крепи изстрадалия ни народ!

Ти си единственото му спасение от глад и суша.

И моите предци  сега те гледат от Небесата.

Моля се Богу и това е моят завет:

Всеки човек с водата си да подкрепиш!

Дай боже и на правнуците ми децата!

Братислав Петрович - Браца, 
Бела Паланка

Превод от сръбски: Таня Попова