Обичаји и традиција: Мартенице

Сваке године, уочи месеца марта сви бугарски градови и села буду у знаку цревно-беле боје. Наиме, тада се у знак доласка пролећа носе „мартенице“ које се праве од преплетених црвених и белих кончића. Њима људи желе пријатељима срећу и здравље, успех у животу и на послу, јер мартенице носе поруку добрих и позитивних осећања и очекивања. Обичај ношења мартеница је посебно заступљен међу омладином и децом.

Мартенице се носе на руци, реверу, око врата... Стављају се 1. марта и скидају онда када први пут видите роду или ласту, када први пут чујете кукавицу, или се пак везују на прву процвалу грану шљиве, јабуке, или неког родног дрвета.

Христо Гоцев – Царибродския експресионист

Бавно и неусетно времето покрива с булото на забравата, онези които отдавна, отдавна не са сред нас. Улисани в днешния забързан живот, съдбата ни предоставя знаци. Знаци, които именно ни насочват към миналото, благодарение на което ние сме това, което сме сега.

Част от богатото литературно минало на Цариброд е и Христо Гоцев/Гоцин, представител на една от най-старите царибродски фамилии „Гоцеви“. Той е един от малко познатите поети и писатели на Цариброд. Израснал в мизерия и нищета, един от 16-те деца в семейството на Гоце и Цика Мадови, той пресъздава в творбите си реалния живот на бедните и тяхната всекидневна борба за оцеляване в началото на 20-ти век. Неговото творчество е част от българския експресионизъм, възникнал в Европа и който през 20-те години на миналия век достига своя апогей с творбите на Гео Милев. Характерното е за експресионистите, че поставят личността в социална действителност, която я обезличава, унижава и подтиска. В литературния експресионизъм основни теми са загубата, самопогубването, грозотата на действителността, преплетена с лудостта и болестите, но също така опиянението, красотата на природата и любовта. 

последна снимка на Христо Гоцев, 

направена на 1-ви май, 1925-та година, 

само два-три месеца преди да почине от туберкулоза

Творчеството на Христо Гоцев е социален израз на заобикалящия го свят и начин за противопоставяне на статуквото. Отхвърлянето на Бог и потапянето в болката засилва въздействието на образите. Техните мисли и терзания ни отвеждат в свят, където нищо не е в покой и нищо не е константно. Борбата за насъщния хляб се превръща в морална борба срещу жестоката действителност. И тук личността се слива с обстоятелствата, за да изпъкне по-силна и по-борбена отвсякога. 

Роден в бедност, той става свидетел на смъртта на повечето негови братя и сестри, някои от които още в невръстна детска възраст си отиват от този свят. Туберкулозата броди навред и не се спира пред ничия врата, не жали горещите майчини сълзи и не се умилява пред изнуреното бащино сърце.

Стара документа: тапије из отоманског периода!

„Стари човеци су много пазили на документа. Т'гај неје било ко са, ако изгубиш, извадиш па. Него, не дал Бог да изгубиш некв документ, ил тапију, после не мож да докажеш да је нешто твоје. А ка је било лоше време, рат, народ бегал у шуму, у збегове док мине војска. Па ђи било стра да им не запале кућу, имот, ама ђи било стра и за тапиејете, па су ђи умотували у шише и закопували негде, до дрво, до дувар. Мени је деда показувал куде је, е горе до сливуту, закопувал тапије. И ка мине опасно, ка се приберу, они ђи откопу и си ђи чуву дом.“

Тека оратеше мој деда Лаца из Планиницу. Тека су, ваљда, још из турско време, остале сачуване тапије за имање на мојег чукун-чукун деду Маринка. Остале сачуване повече од 140 године.

*** 

Стара документа, тапије, које сам пре десетак година пронашао сачуване у породичној архиви (на дну старог сандука у селу) просечне су висине око 30цм и ширине око 18цм. Пошто су написане на турском/арапском језику, када сам их пронашао нисам имао представу шта је у питању. Скенирао сам два документа и поставио сам их на интернет, на разне форуме. Прича је заинтересовала доста људи и коцкице су, мало по мало, почеле да се слажу.