na srpskom, по български, на шопсћи

vaš baner

vaš baner

Книга: Приказките на Бата Паса

7.10.17.

Драги Марјане, 

Захваљујемо се за Ваше интересовање за Бата Пасину књигу и Ваша занимљива питања. Веома ценимо Ваш блог и сматрамо да је прави медијум за представљање дела инспирисаних царибродским духом, специфичним начином мишљења и јединственим царибродским сентиментом. 

"Приказките на Бата Паса" су збирка прича на којој је аутор проф. др Спас Сотиров, алиас Бата Паса, радио последњих година свог живота. Неке од прича су замишљене, састављене и делимично објављиване и раније, али је њихово додатно промишљање, обликовање и повезивање у јединствени циклус, упркос широком спектру тема и жанровској разнородности, било и остало до последњег часа ауторова горућа жеља.  


Бата Паса је бележио своје мисли неуморно. Памтимо га са оловком у руци, зароњеног у књиге и белешке. Писао је и дању и ноћу, и срећан и тужан, и здрав и болестан. Код куће, у јавном превозу, у болници. Игнорисао је болест трудећи се упорно око својих списа чак и онда кад је сваки такав надљудски напор изгледао бесмислен. Сведоци смо да му је та упорност и посвећеност продужила живот мимо свих медицинских прогноза. 

Иза Бата Пасе остале су у белешкама његове фантастичне оригиналне приче. Неке од њих довршене, неке скоро довршене, а неке само прибележене на безбројним папирићима као појединачне мисли чији је редослед тек требало одгонетнути. Тај најзахтевнији део реконструкције дела стрпљиво и предано је испунила супруга Радка Вецкова Сотирова. 

Радећи на завршном обликовању дела, схватили смо да Бата Пасине белешке у рукопису најбоље могу да украсе омот књиге, а да Бата Пасин неформални портрет на полеђини књиге најбоље одражава његов витални карактер. 

Дубоко смо захвални свима који су уложили свој труд, доброту, подршку и креативност у процесу објављивања Бата Пасиног завршног опуса. Изнад свега хвала поштованим Григору и Ани Станчев и Елизабети Георгиевој. Такође захваљујемо на лепим коментарима свим драгим читаоцима које су Бата Пасине приче још једном подсетиле на питому лепоту и дивљу чудесност драгог нам родног краја. 

С поштовањем, 

Бата Пасини, 
Ерма Сотирова, Иван Божичевић, Мавро Божичевић


от книгата:

КРИПТОГРАМА


Още първия път, когато прочетох Библията – особено последния отдел, Откровението или Апокалипсиса – се сблъсках с честото повторение на числото седем. Същото се случи и когато прелистих няколко апокрифни четива, а и когато се запознах със становищата на няколко древни религии. Наскоро узнах защо. В християнската религия числото седем се тачи като свещено, най-почитано число.

Бройката седем ми се втълпи в мозъка, даже я взех и за ориентир на моето поведение. Така реших седем години да мълча и щом срокът измине да проговоря с облъкчение за перипетиите, които превалих в своеобразната черна дупка на царибродските гробища. Не става дума за гробна яма или ласцивна метафора. Хокинг твърди, черните дупки са космически явления. Там представляват бездни, които подобно на водовъртежи неумолимо и безвъзвратно захващат и всмукват всичко попаднало във витлата им.

Дори и невесимите мисли, отправени към тях не се връщат обратно. Черните дупки ги пленяват навеки и така опразват мозъците и спъват напредъка на космологията. Това е причината, че за същината на черните дупки науката тъпче в... черна дупка. В тоя смисъл и отвъдният свят е черна дупка. Никой, който се е подлъгал да замине там, не е успял да се обре назад. Освен няколко изключения, напълно непроверени, дирижирани от небесните сили.

Изглежда, че всяка тайна, мистерия, гатанка  приличат на черна дупка. Моята черна дупка не е трудно да се намери в средата на Царибродското гробище. А то не е като други гробни места, но е чудо от гробно селище (настамба). Заяхало заоблените плещи на малък рът, направо забит в селищната тъкан на градчето над Асенова падина, гробището надвисява околните махали – Чуйпетъл и Черкеска. Покойниците са удостоени с преимущество, на което колегите от околните мъртвашки селища им завиждат. Отгоре, сякаш на табло почиващите следят как протича ежедневието в градчето, гъмженето на жителите, съседските пикантерии, детските гоненици и криеници. При устройване на футболни мачове от игрището, допираха ту възторжени избухи „Браво! Опалааа!“, ту негодуване зарад съдийските наказания, отделно дуспи и „Ууууу!“



От тия провиквания по-привлекателни бяха звуковите орнаменти на най-талантливите махленски петли. Те удовлетворяваха и на най-взискателната гробищна публика. Наслаждаваха се! Наслаждаваха се до последното им прощално кукурикане, а сетне коментираха: „Концерт-майстора Петлюрко май зави като утихна?!“, „Готово, рикна и белкантото Перча!“, „Цвърц, май и Горча, верният колоратур, оконча кариерата“, „Би що би и с маестрото Джуна!“



Много по-тягосни бяха кървавите зрелища по време на свинекола. Раздирателните предсмъртни писъци утихваха едвам, когато сечивото досегаше душника и вратните артерии. И най-твърдите свидетели на екзекуциите се ужасяваха, запушваха уши и обръщаха глави. Не е познато друго същество, което по-отчаяно и по-покъртително преклиня за милост, от свинете. „Нееее!...Нииии!“ Кой ги пита. „Божичко, на какви злодеяния са способни живите хора!“ – думаха отвъдните – просто да не повярваш, че и ние някога сме били такива.“ На кокошките, предназначени за обеден церемониял, хората дори откъсваха главите, вместо да ги секът с нож.
– Постоянно умрелите наричам „отвъдни“, отвъд стената, но за нас, и вие живите сте отвъдни, само че от обратната страна на стената. Така или иначе, излиза всички сме отвъдни. Каква е разликата тогава?

– Разликата е, че ние живите, когато поискаме, можем да се прекатурим през преградата, а вие мац!
– Вярно, обаче да можехме отново да се отзовем в предишния живот, никога, кълнем се, никога нямаше да повтаряме съгрешенията на миналото време.
– Едва ли!! Принасянето на жертви за умилостяването на Божествата, а и в борбата за съществуване препоръчват всички религии.

А на пролет, когато отегчителното зимно безделие им дотягаше, погребаните обвземаше неудържим копнеж за близките им. Влечението за свиждане с тях и за някоя утешителна дума натделяваше и се преточваше в стенания: „Иаууу!...Иаооо!“ Лека-полека хленченето се съчетаваше в монотонно исо, което плавно хлъзгаше по нанадолищата на гробищния хълм и подобно пипалата на октопод се впиваше в душите на живите и започваше да ги тегли нагоре.
Една сутрин нежна гробна вопла се търкулна и до моята възглавница и взе да ме дърпа. Скочих, навлякох дрехи, накупувах покани и се приключих към върволицата призовани, натоварени с торби, кошници, букети, свещи. Шляпахме ляпчуга изкачвайки се крaчкa пo крачка по серпентините към селището на упокоените. Свижданията, как кое, минаваха или протоколарно или емотивно с ридания и нарицания, или бяха въздържани без хълцания. Никога сърдито, никога с караници и прекоряване и никога без ритуални търпези. Моята рода е  разпиляна и това условяваше по-дълга обиколка на гробовете и по-ускорено  слагане на ястия: цветя, локум, сокчета, кафе от термос, кексове, цигари, туршия, лукчета, ябълки, винце, ракийка ... кому как. Нека има от всичко та да не завиждат на съседите и само преглъщат. От палене свещи дигнах ръце, развигора ги упорито изгасваше. Щом почувствах, че съвестта ми е удовлетворена и всичко минало в ред и според правилата, прехвърлях мислите на други вълни, предимно на сцени от домашния уют и цивилизационните удобства. Търгвах вкъщи и като на всяка уравновесена особа, нищо не ми липсваше.

Неочаквано, тъкмо когато прекосвах чистината пред пруста на зарухналата магерница, пътя ми препречи повик, идваш сякъш от люлееща се бъчва.

– Хей, мой човек, не ни отминавай като на турски гробища... Сирената, чийто призив досегна леглото ти отзаранта е в наша служба. Имаме делови планове с теб...!

Обърнах глава към североизточния ръб на ливадката, от която се долавяше мрънкането. Там стара, оръфана джанка затулваше масивен пясъчников кръст с височина 1,5 м и ширина 1,2 м. Диаметъра на средния кръг 35 см с лъчи и 8 букви. На предната страна имаше издълбани хиероглифи и чертежи. На страните по пет редици ритмично повтарящи се прости прави и свити линии. Върху основата се съзираше клеймо неразбираеми думи. В средокръстието се намираха два концентрични кръга, образуващи обръч накичен с лъчи – символ на Слънцето. Два кръста, по-малък и по-голям, горе ляво и дясно, и един най-голям в средокърстието с монограма „Иисус Христос Победител“. И от написаното и от начертаното, макър дегизирани от петна сиви и оранжови лишеи, лъхаше потайност.


– Чуй аркадаш – предложи боботещия от бъчвата – през последните двеста години никой не съумя да разчете стенописа пред мутрата ти. Успееш ли ти, очакват те слава, почит, благоденствие, всяческо преуспяване. Впрягай акъла и се хващай на работа. Ще те  подкрепяме колкото допускат правилата, с „Горещо“ ако вървиш по добра посока, със „Студено“ ако се отклоняваш. Позволено е да размисляш неограничено дълго, а отговаряш само веднъж от съмване до мръкване. Не забравяй, в надпреварването участват и други кандидати.

– Чуйте, – избързах – предполагам да пише: „Суета, суета и всяческая суета! “
– Божичко, откъде ти това хрумване?!
– А може би е написано: „И живите са покойници пуснати на еднократна отпуска от покойството!“
– ?!
– Може би е „Ти ме гледаш, а аз тебе не!“
– ?!
– Да не е „Ще дойдеш на моето?“
– ???!!!
– Или „Живите са остатък от масата умиротворени събратя?!“
– Чуй, момче, стига с несериозни сентенции и иронизиране! Искаш ли да те отпишем от конкурса?

Обзе ме колебание. Промених решението си – какво ако попадна в капан? Ма, взимам билет и се хващам в хорото! Кой да устои на такова шантаво предизвикателство!
Лекомислено лапнах примамката водеща направо в Черна дупка. Прекопирах криптограмата, прибрах се вкъщи и веднага седнах да анализирам направените снимки и копието. Годината 1781 вписана на кръста, образът на Слънцето, Христовият монограм, симетричното повтаряне на знаците, местоположението на трите различни кръста и челното положение на паметника всред гробищната населба ми послужиха за изходни размишления и комбинации. Напрегнах въображението си, раздвижих различни логически конструкции и с помощта на компютъра се опитах да доловя решението. В рани зори отбрах най-правоподобните хипотези и щом съмна - с чантата на проверка.

– Заявявам цяла редица решения! – изтърсих самоуверено.
– Брей, че ревностен състезател! Давай, напред!
– Кръстът е повдигнат 1781 година през периода на австротурските погроми („Горещо!“). Непознат ерей записал с тайни букви („Горещо, горещо!“), че след отегляне на австрийците разбеснелите аскерлии пет пъти секли, опожарявали и осквернявали раята („Студено! Съжеляваме! Минавай на следния отговор!“).

– Било горещо лято („Горещо, да!“), Слънцето пекло, нявгашните царибродски оризари от Къндина бара и Керамиджиница плевели посевите („Горещо!“). Минали зулумджии и ги избили до последния. Не останал никой да запази спомен или следа от този етнос... („Студено! Пак студено! Давай нататък!“).

– Еничери заловили петима монаси от близкото манастирче Св. Димитър (,,Горещо!“). Да си направят сеир свалили им расата, гаврили се с тях и на края ги набили на колове („Горещо!“). Преди да издъхнат иноците проклели кръвниците с лозунга: „Иисус Христос Победител!“ („Студено! Студено!“).

Започнах да се съмнявам в безпристрасието на журито. Нещо не беше на ред. За да разсея заченалото се съмнение пуснах нова спекулация:
– Богат чорбаджия се страхувал от грабеж („Горещо!“). Пет крачки ляво и пет крачки дясно от паметника заровил по пет кюпа жълтици („Горещо!“). Точните координати на закопаното богатство са заснети в тайнописа. („Студено! ... Студено!“ ... Смях!).

– Негодувание! – разсърдих се и за инат изброих още редица откачени импровизации:
– Имало в махалата весела вдовица („Горещо!“). Разбира се, че е горещо щом пет пъти седмично устройвала оргии („Горещо!“). Нараждала пет копелета, от които чумата покосила всичките, а най-малкото пощадила („Горещо!“). Трагедията я осъзнала, изявила покаяние и се отеглила в пустиня да получи прошка. („Ех, сми-сми па разсипи ... Студено!“ ... Пак, смях!)...
– Търговец, чужденец, пребродил пет планини („Горещо!“) докато пристигне в Цариброд и се изкачил на гробището („Горещо!“). Отгоре се захласнал в гледката към долината и не усетил кога пет таласъма се примъкнали зад гърба му и го отвлекли! („Грозно, мразовито! ... Студено! ... Цъкане!“) ...

 – От пет тукашни енорийни свещеници на един пет пъти му израствали нови зъби („Горещо!“): млечни, постоянни, мъдреци, старческа дентиция, изкуствени, социални! ... („Социални!? ... Момче, социални зъби през 1781 година!? ... Момче, ставаш несериозен!”).
Сега дойде ред аз да се кикотя!...

– Не искам повече да служа за подигравка! – отвърнах. Отначало уж все „Горещо!“, а на края – „Студено!“ Тук нещо не е в ред!... А имах и други решения: за мехлем от уроци, за възстанически зов и патриотическо заклинание, рецепт за мъжкост, за датата на Апокалипсиса, за суицидна процедура... Загубих желание повече да излагам...

– Както искаш! Да знаеш, решенията ти бяха наистина допадливи и на око добре се вместваха в тайнописа. За съжаление... За съжаление играта сама по себе си неотменимо се превръща в абсурд. Тайнописът, момко, може да съвпадне с безчислено множество частни решения, ала целта е да се открият кодовете на първоначалния алгоритъм на първобитното, изворното уравление... Според поговорката „Обърни се както щеш, задникът ти е винаги назад!“... Никой не ти се е подсмивал, нито те е подценявал, напротив, удивлявахме се на разкошното ти остроумие, обаче всичко на всичко ти остана далеч от истинското решение. Прощавай, надпреварването за теб е приключено... Подчертаваме, разговорът с теб ни достави същинско удоволствие и се надяваме, че се разделяме с приятелски добропожелания...

Понеже не реагирах, а гледах тъпо и отсъстващо – не се примирявах с ролята на абдал – и тъй като изразявах настроението си с кисела усмивка, гласът от бъчвата продължи:

– Съвземи се, човече! Знаеш ли кои световни умове са се занимавали с изучаването на криптографията, от утилитарния до философския ѝ аспект, без да досегнат крайното обяснение? Херодот, Плутарх, Сантана, Бекон, Синерети, Трихемиус, Курдано, Блез, Бекон, Росиньол, Клибер, Балзак, Жул Верн, Мика Алас... а ти, дебютант! Залъгваш се, че за денонощие ще сториш чудо! Никой не може в сблсъка с Черната дупка – а криптографията е бездънна Черна дупка – да излезе победител!... Затова, горе главата! За утешение ще ти признаем, че за нас прелестта на тайнописа не се състои в неговото окончателно разгадаване, колкото то и да е интересно, а  в самия процес на разкриването му. От играта имат полза всички участващи – ние - наблюдателите, намираме занимавка, вие - състезателите се храните със суета тъй като ви съблазнява възможността да се изтъкнете! Обаче, факт е, че разкритата тайна загубва ролята на подстрекателство и се превръща в седатив за мемливи и лениви мозъци... Впрочем момче, никой не ти пречи и нататък за своя душа да се опитваш с нашата криптограма. Ала не забравяй, за да се възвисиш до майсторско равнище, не е достатъчна дарба за логическо разсъждаване и упоритост. Към тях трябва да прибавиш сила, знания и... мъничко щастие. На късметлиите кучка и в рукатка се посира, а кой си няма късмет и тепсия да подлага под опашката ѝ пак нищо!...

Изтопиха се моите очаквания да стана победител в съревнованието. В главата ми се разбистри. Схванах, че играя държавна лотария с минимална възможност да улуча премията. Разбрах, че за разликата от останалите развлечения с петлите, свинете, футбола, детските лудории и съседските пререкания, криптограмата представляваше най-обичаната занимавка на царибродската отвъдна публика, която по никакъв начин не искаше да я изпусне от ръцете си. Затова всяко мое предложено решение свършаваше просто със – „Студено“.

Поведението на актьорите от криптограмния кръст ми дотегна. Скандалозно! Откровено ще съобща на бухтящия из бъчвата, че съм се заситил с дрънкане на безмислици. Играта ми дойде до гуша.
Втурнах се завчас до магерницата.
– Обадете се! – извиках гласовито и сърдито.
Мълчание... Повторих призива няколко пъти, мълкат не се наруши. Хайде, рекох, утре ще опитам. Пак нищо, отклик няма. Тишина...
– Що става, Боже мой, не ми е ясно. Да не са на някоя седянка?
На седмия ден от далече забелязах закачен весник, виснал от кръста. Седмичник „Братство“ от 28 май 2004 година с отворена страница и натрапчиво заглавие.


Авторът на обширната статия бе коресподентът на „Братство“ от Цариброд Сретен Игов. Прочетох я поне четири-пет пъти.
Ето няколко извадки:
През 2003 г., след едно проучаване на тази светиня по проект на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия от София, [Елена Попова и Надя Манолова-Николова] излязоха и с конкретно съобщение. Според тях текстът е комбиниран и в него преобладават криптограмите, сред които са вмъкнати сведения, изписани в свързан текст. С кирилски букви са изписани името на храма и това на свещеника, а с гръцки – годината на изработката на кръста. В най-горната част отдясно се чете СТА ТРОИЦА, а отдолу, върху стола на кръста ЗЛАТКО ЕРЕИ ХРАМА, т.е. името на храма „Света Троица“, а свещеникът е бил Златко Йерей. Годината е изписана най-отдолу и е 1781, с гръцки букви. Това е тълкуването на текста, издълбан на горната, по средата и в долната част на кръста. Именно от този текст авторките обобщават извода, че той носи конкретна информация за вероятно първата царибродска църква „Света Троица“ и нейния свещеник Златко, съществувала тук, на царибродските гробища, през 1781 г. В подкрепа на това твърдение те посочват, че в дясната половина на горната част на каменния кръст също се говори за църква „Света Троица“.

На централната част на кръста е написано ΙϹ ΧϹ ΝΙ ΚΑ Исус Христос побеждава. Това е най-популярният надпис, почти неизменно съпътстващ изображенията на Светия кръст.

МЛРБ – Место лобное рай бъист
ЕОДЧКХ – Елена обрете древо честно креста Христова
ЦЦЦЦ – Царский цвет церквам цвети
ББББ – Бич божий бъет бесьи
ММММ – Много может моление матрное
СССС – Сости (или Спас) сотвори сеть Сатане…

Неочекивано и по уобичаено фрапираща процедура пристигна развързката на цялостната, обща мистерия. Науката раздуха спекулациите и аз се почувствах изпразнен и обезценен... А кръстът изгуби от магнетизма.

Продължавам редовно да посещавам царибродското гробище. Не съм начисто дали от кръста с прякор ме следят, когато, прекосвам чистината. Обратното, щом стигна до него, аз му се заканвам с въртене на глава.


Забележка

В откъса от С.И. е въпрос откъде на поп Златко „Часловецът?“ Може би като одговор могло да се вмъкне нашето мнение.

Съвсем е възможно ерей Златко да го е получил от рагузки търговци, защото по това време Дубровник е имал прехоен клон в Цариброд.




* книгата може да се намери в Народната библиотека в Димитровград


тескт Слободана Алексића Ћосе о Слободану Сотирову погледајте ОВДЕ

0 коментара:

Постави коментар

Podelite ovo:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
 

Slike i fotografije

O gradu